Издателство „Екрие“ ви среща с автора Мира Папо 03.12.2019 – Категория: ЗА КНИГИТЕ, РЕВЮТА, СЪБИТИЯ

Тази година издателство „Екрие“, издаде две книги на българската писателка Мира Папо – „Разкази от града под тепетата“ и „Пловдивски потайности“.

Мира Папо завършва начална училищна педагогика, с втора специалност дефектология. Работи повече от десет години като начален учител, както и като ресурсен учител. След това започва работа като църковен певец с нагласата, че ще е за кратко, но това се оказва нейното поприще до ден-днешен, вече 15 години. През 2005 година става член на Поетична академия „Добромир Тонев“, където попива занаята на писането, лично от Антон Баев . Тогава пише и първите си разкази.

За своя учител казва: „Антон Баев се оказа страхотен учител и най-добрите съвети, които съм получила за писането, съм получила точно от него. Пишех много и хаотично. Главно разкази, които четях на сбирките, колегите се смееха и ме наричаха Чудомир. Антон Баев ме посъветва разказите да ги събера в папка, а действието да се развива на едно място и героите да са двама или трима, не повече, за да се получи сборник. Така на бял свят се появиха отец Константин, леля Ренате клисарката и госпожа Любов. Получи се нещо като хумор, примесен с магически реализъм, невероятни и забавни истории, повечето по действителни случки.

За писането Мира Папо споделя, че е като терапия и като начин на общуване със света, защото по необясними от нея причини, действа на хората като изповедник, който може да им реши проблемите, но отбелязва, че нейните няма на кого да сподели. „Писането е доста самотно занимание и самотно пътуване през живота.“ – казва Мира, която продължава да пише и днес. И допълва: „Писането е и кауза, когато искаш да кажеш нещо на хората, да те чуят, да ги предупредиш, да ги предпазиш.“

 

Мира Папо написва първата си малка книжка „Наркоман по лекарско предписание“, която излиза през 2015 г. и наподобява медицинска брошура.

Темата в нея е за страничните ефекти на лекарствата и колко опасни могат да бъдат за здравето и психическото състояние на хората. В нея Мира обръща внимание на лекарствата със зелена рецепта. „Издателство ИМН издаде 300 броя, които една част раздадох безплатно по болници и аптеки, а книжката я качих във фейсбук – публично, заедно с телефона ми. Оказа се, че моите първи почитатели са хората, на които помогнах с тази медицинска книжка, хора, които също бяха пили, като мен, тези лекарства по лекарско предписание, а след това не можеха да ги спрат, защото човек се пристрастява към тях. Абстиненцията към някои лекарства е по-тежка и страшна, дори от тази към хероина, но лекарите ги изписват с лека ръка при безсъние и тревожност. И досега ме търсят хора, на които да помогна  да спрат тези наркотични лекарства. Това са страдащи, които не познавам лично, а в последствие станаха и най-големите почитатели на разказите ми.“ – споделя Мира Папо.

 

Да четеш „Разкази от града под тепетата” е като да се потопиш в друга вселена – онова място, в което читателят остава сам с героите и техните перипетии, емоции, надежди, любов. Разделени в две големи части, разказите са изпъстрени едновременно с житейски случки, огромна доза хумор и още толкова сълзи. Защото Мира Папо успява да пресъздаде всяка емоция и усещане, докосвайки скрити чувства и желания у нас, които те карат да четеш още и още. Талант и умения , вплетени в магически реализъм, оживяват в тези човешки образи и съдби. Книгата пленява с магия и реалност, страст и желание, разкривайки човешките ни слабости, но и сила с Вярата и Любовта.

„РАЗКАЗИ от града под тепетата” е второ преработено издание на „Отец Константин и госпожа Любов”.

 

Романът „Пловдивски потайности“ на Мира Папо разказва за „изгубеното поколение“ на дългия преход. За душевно опустошените му жертви, претърпели пълно крушение, за неговия вътрешен свят и философия на живота. Романът разказва за една разтърсваща и вълнуваща любов. За нея, Мира Папо казва: „Тя е жестока, дълбоко трагична, защото е предварително обречена в днешното време на материализъм и бездуховност“. Романа пресъздава историята на Ромео и Жулиета на българската „демокрация“ и тяхната отчаяна борба за физическо оцеляване.

Какво споделя за романа си още Мира Папо: „С романа ми “Пловдивски потайности“ аз продължих да работя по тази кауза – лекарствата със зелена рецепта, като описах собствените си преживявания  и ужаса от рязкото спиране на ривотрила, а абстиненцията към него е деветия кръг на Ада, в който оставаш много дълго време. Ад, в който си съвсем сам, неразбран от никого. Романът ми беше замислен като новела от 80-90 страници, насочен изцяло към тази кауза. Открих, че всички, които сме посегнали към една или друга дрога, сме от едно и също поколение, на възраст между 40 и 55 години. Аз го нарекох „изгубеното поколение“, заимствайки от „Фиеста“ на Хемингуей. Ние бяхме чавдарчета, пионерчета, някои станаха комсомолци и преди да станем членове на партията, без да се замислим, демокрацията се стовари на главите ни и бяхме запленени от синята мечта. Израснахме без Бог и Църквата, почти всички сме висшисти, но с професии, неактуални днес, непрактични, идеалисти, прочели страшно много книги и абсолютно непригодни към действителността. Следващите поколения след нас се оказаха много по-адаптивни към действителността, практични, материалисти, с професии, които се търсят, успешни, меркантилни, но бездуховни. Днес дори любовта е по сметка. За това и на пръв поглед героите в романа ми са пропаднали хора, примитивни, гротескни, но живи и истински, а не измислени. Аз бях допусната в света на наркомани, алкохолици, проститутки, предимно дребни риби от подземния свят, някои вече не са живи, все хора от нашето „изгубено поколение“. Случи се в един период от моя живот, когато бях спряла хапчетата, бях в много тежка абстиненция и тежка  депресия, бях изгубила вярата си и не вярвах в Бог, когато животът ме срещна с тези хора. За света и обществото те са пропаднали хора, за мен те бяха моето спасение! Слушахме музика, говорехме си, аз пиех чай от мента или маточина, а те бяха на друго. Но ме приютиха, подадоха ми ръка, обикнаха ме. Къде бяха всичките хора, на които и до днес изслушвам проблемите, къде бяха приятелите ми, свещениците при които ходех на изповед, близките ми? Нямаше ги! До мен се оказаха алкохолици и наркомани.  При тях аз върнах вярата си в Бог и написах романа „Пловдивски потайности“. Парадоксално, нали? Дори единият от тях на шега ми каза, че може би ще напиша книга за тях, но да бъда достатъчно умна и да не пиша имената им. Така на бял свят се родиха Саша Руснака и Мария Магдалена, Авера, Булдога, Катерицата, Кера, Ана Каренина, Жак Сакскобургготски, Цецо Епилептика. Романът ми е многопластов, в него са засегнати и други теми. Не само демокрацията, прехода, алкохола, хапчетата, наркотиците, двойното гражданство, бедността, мизерията, уличният живот, любовта, предателството, църквата, смъртта, но и една болезнена тема за мен – омразата. Ние сме народ, който много се мразим. Разделени сме на две половини. Това е роман за любовта, голямата, истинската, която срещаш един път в живота,  роман за „скритите потайности“ на Пловдив, роман за зависимостите, като единствена алтернатива, роман за системата, която ни убива, при хора, които нямат видими рани, но това са онези малки убийства, които всеки ден стават пред очите ни, а ние мълчим или се правим, че не ги виждаме. Роман за премълчаните неща, за борбата да запазиш човешкото си достойнство, роман за „изгубеното поколение“ на България, което можеше да направи толкова много за тази държава, но не успя. Роман за жертвите на безкрайно дългия ни преход към демокрация. Роман за днешните Ромео и Жулиета, изгубени в превода на демокрацията. Направих първи опит и предложих романа си на едно издателство, което го отхвърли с мотива, че героите ми не са достатъчно реални. Взех си книгата и си тръгнах. Бях в ужасно състояние, когато се запознах с Галина и Йордан, създателите на издателство „Екрие“. Най-милите и прекрасни хора, които съм срещала през живота си. Видях едни професионалисти, двама души с големи сърца. Видях хора, които обичат и обожават книгите, хора, които четат книги и ценят хубавата литература. Вярвам, че издателство „Екрие“ ще успее много и ще стане известно и извън границите на България.“

За „Пловдивски потайности“ писателят Калин Терзийски пише:

„Романът „Пловдивските потайности”! Забележителен стил, чистота, яснота, невероятна точност на описанията; картини в които съвсем естествено и без усилие можеш да влезеш и да заживееш. Роман, в който вулгарният живот, животът лишен от ретуша на благоприличието – се превръща в ярка поезия.

И слово, от което въздишаш с облекчение, рядко срещано в наши дни – облекчението, което идва, когато си позагубил надежда, че в настоящето може да се пише едновременно и просто, и умно – и изведнъж видиш точно това – просто, открито, умно писане!

Роман за улиците, бруталността, нежността, изневярата, хапчетата, чувствата, треската, гърчовете на абстиненцията, водката, водката, водката, цигарите, отчаянията, религията, секса, липсата на секс, прехода, зависимостта, ривотрила, жените, които се влюбват и мъжете, които ги пронизват със сини очи. Прекрасно написано. Брутално. А на места, ще си позволя да съм откровен, с поетичността си предизвика у мен съвсем искрена завист (защото всеки писател иска да е поетичен като стихия!) – ето вижте сами, каква литания, какво препускане:

„… Но… пролетта си отиваше, дните ставаха все по-дълги и топли, небето се избистряше до ярко синьо, без нито едно облаче, лястовиците се стрелкаха ниско над блоковете, врабците напористо се боричкаха в прахоляка, дроздовете и славеите не се уморяваха да пеят, а нощем прилепите с тихо цък-цък излизаха от скривалищата си, и заедно с бухалите и совите огласяха парковете и градините със странни звуци, от които плъховете и мишките бягаха през глава и се скриваха дълбоко в мазетата на панелните блокове от времето на социализма, и при всички хора, като че ли с настъпването на лятото се забелязваше някакво умствено затъпяване през дългите горещи следобеди, редуващо се с емоционални изригвания през летните вечери…когато роклите на Мария ставаха все по-дълги, с все по-скандални деколтета, и тя непрекъснато мислеше за Саша Руснака.”

Мисля, че този роман ще развълнува много сърца, както развълнува моето!

А сюжетът…Просто се гмурнете, това е!“

Книгите, които е написала Мира Папо до момента са: „Наркоман по лекарско предписание“, „Индия-жребият на апостол Тома. През тази година Екрие издаде другите последните две нейни книги: сборник-разкази Разкази от града под тепетата и романа Пловдивски потайности“.

 

Мира Папо споделя за себе си още: „Пиша в различни стилове и по различни теми. Сравняват ме с Чудомир и Исабел Алиенде по отношение на разказите ми, а  за романа ми казват, че трябва да се направи филм по него. Дали е така не знам, не вярвам да съм чак толкова талантлива, може би хората ме обичат, заради книжката ми „Наркоман по лекарско предписание“, с която им помогнах и затова харесват другите ми книги, но много обичам да пиша и в джобовете ми винаги има листчета с нахвърляни в чернова разкази. Писането е моята страст.“

Книгите на Мира Папо ще намерите в най-добрите книжарници в страната и, разбира се, във фирмения сайт www.ecrier.bg  и книжарница „Екрие“.