ЗА „ИЗГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ“
„Изгубеното поколение“ – така са наричали след Първата световна война младите фронтоваци, които са жестоко травмирани от преживените ужаси на войната и не успяват да намерят своето място в следвоенния свят. Това са били невидимите жертви, хора, които са претърпели жестоко поражение, независимо на чия страна са воювали. Названието е взето от първия роман на Хемингуей „Фиеста“, който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн: „Всички вие сте изгубено поколение“.
У нас война не е имало. Но си имаме „Изгубеното поколение“ на дългия преход. За душевно опустошените му жертви, носещи се по течението като отломки от катастрофата, претърпели пълно крушение, за днешното „Изгубено поколение“, неговия вътрешен свят и „философия“ на живота разказва романът „Пловдивски потайности“. Героите тук са хора без бъдеще, предимно „дребни риби“ от подземния свят: наркомани, проститутки, алкохолици, крадци, престъпници, бивши затворници като Саша Руснака, Кольо Боксьора, Булдога, Авера, Сиси Майзен Кайзен, Кера, Ана Каренина.
Те постоянно търсят развлечения отчасти за да се забравят, и защото са опустошени и им е трудно дълго да останат насаме със себе си. Устройват шумни купони и оргии с много пиене, с много секс и престорено безгрижие, и с предчувствие за онова, което трябва да се случи и не може да бъде предотвратено. Това са обречени хора, изкривени, примитивни, оскотели от бедност. В техния свят парите са по-важни от всичко: от близките и приятелите, от честта и достойнството, от любовта, от самия живот.
Изкривени, деградирали, гротескни, те са страшни с безсърдечието и безразличието си. В цивилизовано общество посред бял ден незабелязано се случват „малките убийства, когато няма рани по тялото, никой не е удушен, нито пребит, нито пък е застрелян, нито намушкан с нож и няма скрит труп след
това“. Понякога жертвите нямат повече шансове да се спасят дори от самотния звяр в джунглата, преследван от глутница по-силни хищници. Той може и да оцелее.
Недотам мотивираните постъпки на някои от героите придават някаква особена зловеща сила на разказа; получава се нещо като символична картина на нашенското „Изгубено поколение“, което иначе не знае що е война и не е воювало геройски на фронта.
В романа има много мъка и непресторено отчаяние, но има също и истинска любов към живота, умение да видиш красотата му и моралното мъжество на отделни герои. Къде е спасението? В личното, индивидуално неподчинение на злото, в умението да запазиш почтеността и достойнството си при нечовешки условия.
Появява се и мотивът за непобедимостта, за отказа на главните герои Мария-Магдалена и Саша Руснака да се предадат, за решимостта им дори в самото поражение да се противопоставят на „системата“ и дори да се опитат да я победят, всеки по свой начин. Така се проявява противоборството на взаимно изключващи се, враждебни едно на друго начала: смелост и морална капитулация, цинично равнодушие и борба за човешко достойнство, душевна красота и душевна уродливост. И само любовта между Саша Руснака и Мария-Магдалена се явява като контрапункт на отчаянието и безнадеждността.
Една разтърсваща, вълнуваща любов, но жестока и дълбоко трагична, защото е предварително обречена в днешното време на материализъм и бездуховност. Историята за Ромео и Жулиета на българската „демокрация“ и тяхната отчаяна борба за физическо оцеляване в романа „Пловдивски потайности“ ни кара дълбоко да се замислим, че днес сме лишени дори от „изконното, животинско право на всеки човек за залък хляб и малко любов“, а страданието, отчаянието и гибелта на тези странници се превръщат в нещо като съд над обществото и вик за помощ за жертвите на огромно крушение.
Иванка Савова
