СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ* – Ралица и Бояна 28.07.2021 – Категория: Творческо начало с Екрие – Tags: , , , , , ,

*Заглавието е на редакцията

I Глава

В гората

 

Ралица Илиева, В. Търново, автор на стихове, разкази и пътеписи

Едно семейство, най-обикновено – с майка, баща и дъщеря, живееше в малка къща, в малко село, в близост до малък град. Името на селото беше Малък Чифлик, но за рошавата Бела (така се казваше момиченцето), то въобще не беше малко. Имаше доста къщи (и една на дърво), безброй поляни и още повече тайни места, на които да се скриеш!

Но тази сутрин Бела не искаше да се крие – тя искаше да играe! Излезе от вкъщи като фъртуна (явно беше намислила нещо) … и се отправи право към съседската къща и закова пръстче на звънеца. За всеки случай подвикна няколко пъти

– Ивайла, Ивайла! Слез!

Малко куче с оръфана козина залая, а птичките от близкото дърво се пръснаха уплашени… И ето, че след миг се появи друго едно момиченце – ококорено, с дълга светлокестенява коса и рижав кичур за разкош. Това беше Ивайла – на единадесет, и можеше да прави страхотно циганско колело.

– Да тръгваме – рече тя и двете приятелки се хванаха за ръце. Отправиха се към малък треволяк, който впрочем приличаше на гора … да, това наистина беше гора…, но една такава малка, в която няма мечки, вълци и лисици …, но със сигурност има …

Бояна Бонева, 10 г., В. Търново, музикант, художник и разказвач

– Хм… маркуч? – каза Бела и посочи към краката си.

До маркуча имаше стъпки! Ивайла погледна обувките си и тези на Бела. Явно не бяха техните следи. Явно не бяха сами, … явно някой друг бе открил любимото им място за игра …, но кой? На кого бяха тия огромни стъпки? Уплашено продължиха да вървят напред. Изведнъж зад тях нещо изшумуля … Маркучът се движеше … и най-вероятно не беше никакъв маркуч …, а истинска:

„Змияяяяя“- викнаха двете дружно и хукнаха …

“Спокойно, спокойно момичета“ – чу се глас. Баба Ирина с кошница, пълна с гъби, високи ботуши и широкопола шапка се беше появила сякаш от нищото … Ето на кого бяха стъпките …

“Това е обикновен малък смок … Търси къде да се припича. Не е опасен.“ – рече тя. „Сега ще го уплашим и сам ще избяга“- каза тя и измъкна нещо от кошница. Малък, сладък таралеж – домашният й любимец … Не се чудете – повечето хора имат за любимци кученца или котки, но бабата не беше като повечето хора. Тя беше необикновена баба, която си гледаше таралежче и го наричаше с гальовното име Данчо. Данчо хукна като кученце и змията за миг изчезна. Двете деца обаче все още седяха като вцепенени.

„Хайде, нека всички се успокоим … Елате с мен, имам прекрасна рецепта за успокоение. Какво по-добро успокоение от готвенето на магическа супа!“ „Магическа ли??“- повтори въпросително Бела. И дяволито се усмихна „Да тръгваме!“

Баба Ирина взе отново Данчо и го пъхна обратно в кошницата.

 

II Глава

В къщата на баба Ирина

 

Когато видиш къщата на баба Ирина отвън, тя ти се струва съвсем обикновена малка селска къща, с голям обрасъл двор … Влезеш ли обаче вътре, потръваш в чудат свят. Тук растат всякакви растения, избуяват като луди и дават неземно вкусни плодове. Целия двор е пълен с плодни дръвчета – круша, ябълка, череша, синя слива … И пролетно време, когато цветовете цъфнат, вятърът носи омайното им ухание … Има цяла плантация от зелен боб, увиващ се и стремително протягащ стъбла към небесата, точно, както в приказката … В страни от боба, бабата беше набола колове с домати, които бяха прераснали в истинска гора от зелени листа и едри червени зеленчуци, които ухаеха сладостно.

Вместо градинка с цветя, както в повечето къщи, баба Ирина беше развъдила коприва…, да истинска пареща коприва, която бе като едно обширно зелено море, което при най-лекия полъх люлееше застрашително острите си като бръснач треви. Тя често повтаряше колко е полезна копривата и приготвяше чудно вкусна каша. Всъщност, дори вярваше, че това е чудодейна трева, която може да лекува всичко и затова никога не пиеше лекарства. Затова и днес именно от нея баба Ирина смяташе да сготви магическата супа за успокоение. Настроението й в момента беше прекрасно и както крачеше към вкъщи с двете деца и Данчо, тя запя една малко странна песен:

 

“Ако в сърцето ти товар тежи,
копривена супа си близни.
Коприва на отвара в чаша,
Или пък сготвена на каша…
Копривата ти дава сили,
ала внимавай да не те ожили…“

 

Бела и Ивайла се изсмяха. „Да видим, кой ще стигне пръв до къщата?“ – викна Бела и двете на мига побягнаха … За тяхно учудване баба Ирина също побягна …, беше решила, че това състезание важи и за нея. Трите развеселено нахълтаха през дървената порта, която зееше отворена …, явно бабата беше забравила да я затвори на излизане … Понякога тя забравяше разни неща и казваше, че това е, защото не си е изпила копривената отвара за деня.

“Здравей любимо мое черешово дърво!“ – викна възторжено бабата … “Здравей и ти прасково!“

Двете момичета се спогледаха … Баба Ирина им беше казала, че за да се развиват по-добре, на растенията трябва да се говори …, пък и нали живееше сама, често разговаряше с тях, като с живи хора. Когато вейнеше вятър и разклатеше някой клон, тя смяташе че дървото и отговораря …

“Добър ден, добър ден синя сливо, и на теб скъпа ми коприво … добър ден и на теб …. аааа… ама какво е това??? Кой е стъпкал милата ми коприва?“

Децата погледнаха към копривата тревожно, … чак сега всички забелязаха, не само стъпканата коприва, но и строшеното глинено джудже … От другия край на двора се чу шум… Всички се затичаха в посока на шума…

И изведнъж го видяха … някакво животно се бе оплело в телената ограда. Сега, като видя хората, то започна да се дърпа още по-ожесточено и да издава жалостиви звуци …

– Но, това е сърна – рече притеснено Ивайла.

Къщата на бабата беше много близо до самата гора, явно сърната бе влязла в двора през отворената врата … После се озовала в капан, поискала да избяга …, стъпкала копривата, спънала се в глинената фигурка и в паниката се заклещила в скъсаната ограда …

– Трябва да я спасим- инстинктивно викна Бела.

– Викнете съседа – чичо ви Илия, сами няма да се справим, а аз ще и напълня паничка с вода … да се напие горкото животно …, кой знае от кога се мъчи тук само – каза бабата.

 

РАЛИЦА И БОЯНА – Лично творчество: Семейна история

*Ралица Илиева и Бояна Бонева са майка и дъщеря от Велико Търново, които обичат литературата и изкуството. Пишат заедно и поотделно, а най-голямата им мечта е да издадат своята „Семейна история“ в книга с рисунки на деца. Познавате ги от рубриката „Творческо начало с Екрие“, в която и двете се включиха. Ралица ни ицпрати своя разказ „Чудеса по Коледа“, а Бояна се включи с историята за „Синигерчето Хали“. Публикуваме откъс от неиздадената им книга с пожелания да й вдъхнат живот. С целия разказ можете да се запознаете в прикачения файл „Семейна история“. 

 

Участвайте и вие!

Извадете ръкописите от чекмеджето и им подарете живот! Изпратете ни своите примери на лично творчество и ние с радост ще ги публикуваме! Очакваме ви!
За да се включите в рубриката „Творческо начало с Екрие“, запознайте се с условията ТУК.

+2