ЛЮБОВТА ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ – Николай Димитров 22.03.2021 – Категория: Творческо начало с Екрие – Tags: , , , , ,

Николай Димитров, 24 г., Варна

Исках да напиша този разказ отдавна. Всъщност това не е разказ. Може би изповед. Молитва към бога любов, единственият когото признавам.

Мързеше ме да пиша. Забравих да пиша. Страхувах се да пиша. Прекалено много отхвърляния. Прекалено много чернови. Прекалено много невярващи. Прекалено много време. Прекалено малко време.

Любовта през моите очи… Това е нещо детинско, чисто, съкровено. Това сме аз и ти, разхождащи се в хладен есенен ден. Това са нашите стъпки, разпръскващи локвите в които стъпваме. Това са твоите големи кръгли кафяви очи излъчващи огнени кълба надежда, разбиващи се по периферията на вселената. Това е смехът на Матей запълващ стаята. Запълващ прегръдките ни. Запълващ сърцата ни.

Животът е труден. Осеян е с огромни дупки, пропасти, планини от проблеми, странни неразрешими дни, минути преобръщащи часове, месеци чакащи в бъдещето, скрити под тежки забрадки, овъргаляни в прах на думи и действия, неумолимо водещи към тях.

Но ти ме научи как да строя мостове и стълби. И знам, че абсолютно нищо няма значение, докато виждам любовта през моите очи, такава каквато е. Горещо кафе. Димяща цигара. Хубава музика. Красиво утро. Бели електронни листи, бавно оцветяващи се в думи. Силуета ти, танцуващ около мен. И нашето малко момче. Нашето прекрасно момче.

Благодаря ти за него. Наистина. Той е най-важната подправка за нашата любов.

Понякога стоя на светофара. А ти стоиш и ме чакаш вкъщи. А те минават покрай мен. Тичайки към монотонните си дни. Червената светлина на светофара оцветява сивия ден. Макар за кратко. И сякаш мълчаливо ни казва, ето само аз имам силата да спра водовъртежа на деня ви. Само аз имам силата да ви вразумя. Да ви дам времето, което толкова лесно подарявате други му. Времето което, смятате че е безпоследствено ваше и го разхвърляте щедро с шепи насам и натам. Ето ви тази половин минута. Да се огледате. Да се насладите. Да чуете последния куплет на тази хубава песен. Да се подсетите да обичате.

Но светофарът светва в зелено. И аз тръгвам. И те тръгват заедно с мен. И всички сме толкова близко един до друг и същевременно толкова далеч. И се разминаваме. И ръцете ни се спобутват едни в други. И всеки е второстепенен непознат герой в чуждата история. Поръчват се кафета и се пушат цигари и се подминават просяци и улични музиканти. Красивите сенки на дърветата се орязват. Листата окапват. Всяко сакрално само по себе си. А след това някой ги измита и ги натиква в черния чувал за смет. Докато всички листа не се начупят и омесят едно в друго. Докато всички листа не станат еднакви. Светът се руши под руините на бъдещето си.

Но всъщност е толкова красив. И непонятно непознат. И всичко е въпрос на гледна точка. И ако светът наистина е сцена, толкова силно желая да не спираме да играем нашата пиеса.

Слънцето изгрява винаги от изток. И аз винаги ще те обичам толкова силно.

Защото Вероника, ти си тази нежна мелодия на тази нежна китара на този небрежен следобед. Ти си този север, към когото винаги ще вървя. И от време на време, ще поглеждам на изток, за да ми напомня. За да не забравям. А когато стигам севера, ще се сгуша в теб и спокойно ще погледнем на запад. Там където за кратко слънцето ще залезе. Там където за кратко ще стане глухо. А аз и ти ще се целунем. Там където тихо отново ще ти разкажа колко много те обичам. Там където няма никой друг. Само ние двамата и нашите мечти.

Пътят е дълъг. Но докато се имаме, имаме всичко. А ако случайно се изгубим, не ни остава друго освен да се потърсим отново.

Обичам те!

18.09.2020г.

 

Николай Димитров – Лично творчество

*Николай е на 24 г. и се занимава с писане от три години. Работи като крупие във Варна, но мечтае да бъде професионален писател. Има прекрасна съпруга и малък син, с които споделя, че живее в пълен синхрон. Разказът, който публикуваме, е негова изповед – откровение за любовта към жена му. Николай иска да запечата своите чувства в статия и сърдечно му благодарим, че ги споделя с всички нас. 

 

Какво казва за себе си? 

За мен писането опира повече до начина на мислене. Писането ми даде отговор на въпроси, които са ме съпътвали от детството.

Наскоро завърших роман, по който работих две години. В момента го изпращам по различни издателства и всекидневно си проверявам пощата в очакване на заветното „Да“. От време на време в мен започват да бушуват едни чувства, които нямат място в работата по романа, и ги канализирам в кратки разкази.

 

Участвайте и вие!

Извадете ръкописите от чекмеджето и им подарете живот! Очакваме ви!
За да се включите в рубриката, запознайте се с условията ТУК.

+5