ОКОВИТЕ НА АДА – Милена Ризова 09.04.2021 – Категория: Творческо начало с Екрие – Tags: , , , ,

Милена Ризова, 19 г., София

Глава 1

Хаос
Кръвопролития.
Толкова много кръв.
Неспирни и безгранични жестокости.

Голяма златна арена, вътре в нея разполагаща се зловеща гора, от която се чуваха отчаяните викове за помощ на жертвите й. Всичките тези зловещи същества, стоейки на трибуните, чакайки с притаен дъх обявяването на следващата жертва на смъртоносната гора. Мирисът на кръв и отчаяние изпълваше белите ми дробове. Къде съм? Бях вцепенена от гледката, която се разкриваше пред очите ми. Едно движение, мигане, вдишване и щях да бъда следващата жертва. Умът ми беше замъглен от страх. Силен вик ме изкара от транса, в който бях попаднала:

– След един век чакане, тазгодишната победа в състезанието за най-забележителен смъртен грях отива при Похот. – трибуните избухнаха в аплодисменти.

С крайчеца на окото ми видях висок, набит мъж, с бледа кожа, пленяващо розови очи, облечен в тъмно-лилава ризница, която очертаваше всеки един мускул перфектно и сребристобяла коса смесена с кръвта стичаща се по челото му. Забелязах множеството прорезни рани и изгаряния. Съдейки по походката му, този човек едва се крепеше на краката си. Похот. Така се казваше той. Един от седемте смъртни гряха. Но какво правеха всички тук? Какво беше значението на това състезание? И защо тези розови очи ми бяха до болка познати? Толкова много въпроси просто се прокрадваха в ума ми, мъчейки се да си спомня този човек.

– Тази енергия, възможно ли е? – помисли си Похот, като започна да се оглежда наоколо, опитвайки си да намери източника на енергията.

Секунди по-късно вече тичаше към момичето, обградено от силната аура.

– Ти. Алчност? Какво правиш тук? Не, сигурно се бъркам, но тази енергия, със сигурност принадлежи на нея. И тези смарагдовозелени очи… няма начин, тя умря в последното състезание…

Изпаднах в шок. Пред мен стоеше един от най-тежките грехове в историята. Похот. Преди момент беше в центъра на арената и след един миг стоеше пред мен, задавайки въпроси, на които нямах отговори.

– Алчност? Съжалявам, но мисля, че имате грешка. Казвам се Диан и съм съвсем обикновен човек. Не притежавам никакви сили, освен тази, да бъда абсолютен перфекционист и в същото време да върша всичко в последния момент. – отговорих с усмивка.

– Да, но енергията не лъже. И фактът, че си тук го доказва. Ако не си нея, тогава как успя да дойдеш тук, Диан, или по-скоро, смъртния грях Алчност. Бих познал тези зелени очи навсякъде. И татуировката във формата на вълк на дясната ти ръка. Аз…

Докато се вслушвах в думите му, главата ми започна да се замайва и усетих как бавно изгубих съзнание

– Някой ден ще те върна при мен, обещавам…

Отворих очи. Бях в стаята си.

– Сън? Мисля, че уроците по история започват да промиват мозъка ми. Седемте смъртни гряха. Няма как това да е реалност. И все пак… Похот, арената, виковете за помощ. Не може всичко това да е било плод на развинтеното ми въображение. Аз? Смъртния грях Алчност. Похот спомена и татуировка на вълк на дясната ми ръка. Откъде знаеше за нея? По-добре да се оправям за училище. Ще го обсъдя с Тори, тя ще ме разбере. Все пак, това не е единственото шантаво нещо, което се е случвало в живота ми. Гледането на карти и куп още странни неща бяха част от ежедневието ни. Излязох от стаята си и седнах в кухнята.

– Къде са нашите? Не би трябвало да са отишли на работа още. Трябва да си направя кафе… – Загледах се през прозореца. Слънцето заслепи очите ми, но топлината му погали нежно кожата ми. Затворих очи. Изведнъж чух гласовете на майка ми и баща ми зад гърба ми.

– Честито пълнолетие, Диан! – провикнаха се радостно с насълзени очи, подканвайки ме да духна свещичките. Как можах да забравя собствения си рожден ден? Времето наистина лети бързо.

– Пожелай си нещо скъпа – промълви мама.

Затворих очи и духнах свещите. Ще ми се да разбера връзката между мен и странният сън, който имах….

– Мамо, тате, благодаря ви, вие сте най-прекрасните родители, но се опасявам, че ако не изляза в следващите 15 минути ще закъснея за училище.

Целунах ги и ги прегърнах. А сега трябва да излитам за училище.


(…)


– Искаш да ми кажеш, че си сънувала друго измерение?!? Седемте смъртни гряха? Ти си Алчност и Похот иска да те върне? Къде? Мисля, че историята наистина не ти влияе добре. Звучи прекалено нереално. Въпреки че, има документи от древни времена, които доказват, че те наистина са съществували, но са били затворени в Подземния свят и все пак. Да не би да си чела някоя книга, която да е проникнала толкова дълбоко в ума ти?

– Не, Тори, казвам ти. Всичко изглеждаше много реално. И Похот, виждала съм тези розови очи и преди, но спомените ми са замъглени…

– Все още си мисля, че може би е герой от някоя книга. Невъзможно е да притежава розови очи, научно доказано е. Ще ти мине, не го мисли.

Телефонът й звънна. Майка ми? Защо звъни на Тори? Опита се да скрие екрана от погледа ми и бързо се отдалечи от мен

– Ало? Здравейте госпожо Сандърс. Диан? Да, с нея съм в момента, но мисля, че не забеляза нищо. Спомените й започват да се връщат. Сънувала е

Подземния свят. И е говорила с Похот. Знаехме, че рано или късно ще се случи, но не подозирах, че заклинанието ще се износи толкова бързо. Започва да възвръща силите си. Скоро чернооките демони ще са по петите й, за да я върнат в Подемния свят, като наследницата на смъртния грях Алчност.

Трябва да изградим защитно заклинание и да й кажем истината. Да, ще се погрижа да се прибере скоро. Идвам веднага. Довиждане.

Какво толкова говори с майка ми? Кроят нещо, може би просто приготвят изненада за рождения ми ден.

– Извинявай за забавянето, беше майка ми. Каза, че трябва да се прибера веднага, нещо е станало, но не ми каза детайли. Ще ти се обадя веднага щом мога. – взе си нещата по най-бързия начин и тръгна. Надявам се всичко да е наред. Ще се прибера пеша.

 

МИЛЕНА РИЗОВА – Лично творчество: Оковите на Ада (откъс)

*Милена е на 19 г. от гр. София, възпитаник на 157-ма Гимназия с изучаване на чужд език „Сесар Вайехо“. В момента учи в Медицински университет Плевен, специалност „Медицинска рехабилитация и ерготерапия“. В свободното си време обича да развихря въображението си и насочва творческия си потенциал към фентъзи жанра. В рубриката „Творческо начало с Екрие“ участва с откъс от своята книга „Оковите на Ада“, която можете да видите в прикачения файл. 

 

Какво казва за себе си?

От малка се наслаждавам на книгите. Отначало приемах четенето на книги като задължение, а не като удоволствие. С физическото ми израстване, настъпи и психическо. Започнах да изпитвам любов и удоволстиве към книгите, започнах да чета много повече, да си представям нещата по по-различен начин, да развихрям въображението си, да визуализирам дадена сцена в главата си и да я пресъздавам по свой собствен начин.

Любимият ми жанр е фентъзи. Помага ми да избягам от ежедневието и да се потопя в света на магията, където всичко е възможно. Авторът, който ме вдъхнови да пиша е Касандра Клеър и поредицата й „Реликвите на смъртните“. Преди месец реших да пиша сериозно, тъй като имам много написани истроии, които в последствие не ми харесаха и се запитах: „Защо да не пробвам да пиша фентъзи?“. Така реших да Ви представя и част от книгата ми – „Оковите на ада“.

 

Участвайте и вие!

Извадете ръкописите от чекмеджето и им подарете живот! Очакваме ви!
За да се включите в рубриката, запознайте се с условията ТУК.

+2