РОДОПСКИЯТ ПАРАКЛИС – А. Д. 15.01.2021 – Категория: Творческо начало с Екрие – Tags: , , ,

Пролог

Навътре, навътре в гората по старите обрасли коловози, където вековните дървета хвърлят дебели сенки. Където живеят твари, завинаги изчезнали от големия град и се носи така приятния мирис на влага и листа. Навътре, навътре в Родопа, където все още има необходени местности, където хората казват, че са събрани десетки култури. Там има нещо магично. Не само нещо, а всичко. Там, сред вековните букове се крие един малък параклис. В него няма нищо християнско, няма икони, нито кръстове, но пламъка му не спира да гори. Вижда се отдалеч, като последна спирка преди дългия път, като надежда, крепяща крехките човешки желания. Хората палят свещи и пишат писма с послания, които никога няма да посмеят да изрекат на глас, за същества, в които вече никой не вярва. Пламъкът му се вижда още от пътя на теснолинейката, как блещука в дълбините на гъстата гора. Пътя дотам е труден и черен, нормална кола не може да мине по дълбоките коловози. Прилича на бяла къщурка, сгушена в стволовете на буковете, които се извисяват десетки метри нагоре. От едната страна ромоли чешма с глава на змей, а бабите се кълнат, че са го виждали да пълзи по пейката. Дали наистина е така, никой не знае, но Родопският параклис е там и не е мръднал. Бил е там още преди османците, преди покръстването, преди хановете, преди зорите на времето, защото народната вяра е изградила неразрушими основи.

Доротея лежеше на сивия капак на Самурайката и пушеше с крака подпрени на предната му броня. Взираше се в ясното небе и сънено примигваше. Имаше дълъг ден, двамата със Симеон бяха гонили таласъми от един строеж. Никой не знаеше защо се бяха пръкнали посред бял ден и тормозеха строителите. Луксозната вила, която щурмуваха натрапниците не се намираше на територията им, собственика ги убеждаваше, че не е било отсечено нито едно дърво. По принцип таласъмите се срещаха по един, максимум по двама и то в изоставени сгради, като подлъгваха самотни пътници, а тези си бяха организирали офанзива срещу работниците, като чупеха машините и им правеха номера. Работата не беше трудна за двама опитни пазители като тях. С точните билки и оръжия таласъмите изчезваха като дим.

– Много са скромни напоследък – изказа се Симеон, излизайки на голямата поляна, покрита с гъста трева пред параклиса. – За цяла седмица, три писма. Никой не ги тормози.

– Като дойде Еньовден ще плъзнат, не се притеснявай – отвърна му Доротея и се надигна от капака на колата.

– Сигурно – прозина се мъжът и добави с ирония. – Нямам търпение.

Симеон – висок строен мъж в средата на тридесетте години с бръсната руса коса и сини очи. Кокалестото му лице с продълговата брадичка излъчваше строгост и авторитет. Ветеран от войната в Афганистан, дисциплиниран войник със завидна физика и бързи рефлекси. Обичаше правдата, бореше се за нея и почти нищо не можеше да му се опре. Често се ядосваше на импулсивните изблици на Доротея, но винаги се отзоваваше, когато изпаднеше в беда.

– Тръгвай! – подкани я Симеон като я потупа по коляното.

Доротея скочи от джипа, угаси фаса в джобния си пепелник и тръгна след него. Майският ветрец развя непослушния прав кичур, изплъзнал се от здравия кок на гъстата ѝ катранено черна коса. Беше доста по-млада от партньора си, на двадесет, със зелени пронизващи очи и изострени лицеви черти, хоризонтален белег разцепваше лявата й буза. Слаба и жилава като самодива, но с по-опасен нрав, който и без искра палеше пожари. Лицето ѝ излъчваше увереност и хъс, хвърляше се с двата крака в неизвестното без да мисли за последиците.

Двамата тръгнаха да се прибират към двуетажната вила, която се криеше между короните на дърветата, на петдесетина метра от параклиса.

– Дай да вкараме Самурайката – каза Доротея, като се обърна към джипа паркиран на средата на поляната.

– Не, след малко ще се прибирам към града – отвърна Симеон.

– Що не се пренесеш тука, к‘во правиш в тая кибритена кутия?

– Каквото си искам – приключи разговора мъжът.

Той отвори ламаринената синя порта, която водеше до просторен двор, заграден с жив плет и бръшлян. Бъки, кучето пазач, подаде глава от колибката си в ъгъла и тръгна да ги посреща, като скочи на Доротея с размахана опашка. Белгийската овчарка беше добър помощник в намирането на следи и билки, и верен спътник в обходите на гората. По добре окосения райграс се мяркаха детски играчки и малък пясъчник в дъното до гаража. Там зад старателно подреден зид с големи зеещи отвори и нисък покрив стоеше паркиран втория джип, на който викаха Паджерото, както и кросов мотор, велосипеди, и всякакви превозни средства, с които човек може да се движи в планината. За гаража се влизаше през работилницата, където Симеон и останалите се изявяваха като майстори. Имаха си всякакви инструменти, повечето от които Доротея не знаеше за какво се използват, но имаше желание, затова криеха ключа. Отзад се подаваха още две ниски каменни пристройки, които използваха за складове на талисмани и предмети, които трябват за задачите, както и сушене на билки. Голямата двуетажна вила се извисяваше над всички малки пристройки и криеше старата къща, направена от каменни основи и дървени греди с покрив от плочи обрасъл в бръшлян, сгушена ъгъла на обраслата ограда. Там не живееше никой, всички членове на параклиса обитаваха двуетажната къща. Тя също не беше най-съвременната постройка, на повече от петдесет години, с мита мозайка и бяла пръскана мазилка, но периодично се освежаваше. Приличаше на поддържана селска къща от миналия век, китна и подредена. Симеон изкачи няколкото стъпала към входната врата и влезе в малкото антре покрито с шкафове и закачалки до тавана. Двамата събуха обувките си, оставиха раниците с оборудването и чак тогава нахълтаха в трапезарията. Дървеното светло дюшеме и шарените тъкани килими придаваха старинен и вехт вид, но всичко изглеждаше толкова запазено, поддържано и някак си, стилно. Матираната чамова ламперия пазеше топло през зимата и прохладно през лятото. Комбинацията между битово и модерно пасваше изключително добре със светли и свежи цветове, придружени с естествени материали. Симеон се насочи направо към хладилника, като заобиколи кухненския ъгъл и влезе през барплот на усвоена тераса. В това време се чу силен тропот на детски крачета и другата врата в антрето се отвори с гръм и трясък.

– Мамо! – възкликна енергичен детски глас и се хвърли в обятията на майка си.

Доротея прегърна двегодишният си син и нежно го погали по главата. Той започна да ѝ обяснява нещо на не много разбираем език, докато остър глас от съседната стая не го прекъсна:

– Браво ма, Доро, докога Боян ще заспива по нощите! – кресна дрезгавата старица, още преди Дора да е пристъпила прага. – Много хубаво си го научила.

– Трай, бе вампир! – викна Доротея все едно е на полето, като поведе момчето към хола.

Там на нейното си светлосиньо кресло седеше и чакаше баба Анка, талисмана и стопанката на Родопският параклис. Хората казваха, че няма възраст, че най-старите в околните села си я помнят все такава, средна на ръст жилава бабичка около седемдесет години, с къса, начупена, русо-пепелива коса и светло сини към сиви очи. Говореше се, че била обучила десетки пазители да преследват таласъми и вампири. Въпреки тези слухове представляваше сърдита, сприхава старица, която винаги си търсеше по кого да вика. През повечето време се надвикваше с телевизора и се опитваше да му казва какво да прави, особено на любимите й сапунени сериали, но когато се стигнеше до някой по-заплетен казус веднага се отзоваваше с информация и съвети. Хвърли сърдит поглед на младата майка:

– К‘во?! – попита троснато Доротея.

– Аз ще ти кажа, к‘во! – възкликна старицата и подскочи от креслото.

На пода до дивана седеше Верка и събираше играчки. Като видя Доротея повдигна рамене и със срамежлива усмивка се оправда:

– Съжалявам, заяви, че ще те чака.

– Карай, утре ще спи до късно – размаха ръка младата майка и се обърна към Боян. – Хайде да спим, мой човек.

Понесе сина си към стълбището до камината и се качи нагоре към спалнята.

Вероника или Верка се обучаваше за билкар, а и можеше да говори с духове и животни, както и с мъртви. Намираше общ език с всякакви неканени гости и мистични обитатели. Последният член на скромния екип, стопанисващ параклиса. Падаше си шемет, през повечето време не помнеше какво е яла, но правеше безупречни отвари. Баба Анка казваше, че не е имала такава ученичка от сто години. На вид, по-ниска от Доротея, леко мургава с неправилно начупена коса на масури с руси кичури и кафяви очи. По принцип обичаше да носи по-широки дрехи и стила й бе малко като на рапърка от 90те с широки якета и блузони, и прилепнали дънки и клинове. Изправи се и мина през портала направен от две масивни библиотеки свързващ трапезарията с хола.

Къщата бе преправяна десетки пъти за удобството на пазителите и след последния ремонт прецениха, че могат да избият всички стени, като оставят само носещите колони, тоалетната и малката стая на баба Анка зад камината. Останалото пространство разделиха с масивни рафтове, които съдържаха хилядолетна литература, писана и преписвана от техните предци. Живееха във века на технологиите и полагаха усилия да прехвърлят информацията в компютрите, но архива беше огромен.

Симеон си седеше сам в трапезарията и сърбаше кенче бира като си играеше със старото радио, висящо в дъното на барплота. Беше оставил писмата на масата и се канеше да ги чете.

– К‘во става, Мончо?! – възкликна Вероника и получи луд поглед.

– Тоя, малкия, що не е заспал?! – попита строго.

– Не можах да го излъжа – отвърна Верка и се настани до него.

– Дисциплина трябва, дисциплина, защо при мен заспива веднага?

– Аз не съм била в казарма, ще ме прощаваш.

Хартиените пликове привлякоха вниманието й. Пресегна се и си взе един като зачете, а бившият войник последва примера.

– Затишие пред буря – измърмори Верка. – Това е пожелание, дано да се сбъдне.

– Пфу… и това е някаква семейна драма – изрече Симеон с огорчение. – Нали има психолози, консултанти, защо са решили, че ние можем да им решаваме проблемите.

– Хората споделят, бе Монка.

Работата си бе работа и въпреки, че имаше доста неприятни случаи, те се изхранваха с това. В параклиса, до вечно горящия олтар имаше две кутии, една за дарения и една за писма. Хората пишеха проблемите си и ги пускаха, а те ги решаваха. Не всички, само тези които включваха духове, самодиви, змейове и подобни. Така съществуваше Родопския параклис, от зорите на времето. От времената на великите ханове и преди това, когато върховното дърво е било фиданка. Защото народа винаги е вярвал в чудеса, вярва и сега, затова народната вяра няма да умре! Стига да има някой да си спомня за създанията, обитаващи гората, те ще бъдат там. Вещиците ще правят магии и самодивите ще играят хоро, навътре, навътре в дълбините на гората.

Част 1 Стопанин

Сутринта първи станаха Доротея и Боян. Тя остави сина си на мекия кухненски ъгъл, докато му приготви каша за закуска. Малкото момче напипа кутия с корнфлейкс поставена на барплота и се обслужи само.

– Ей! – възкликна майка му. – А каша?

След по-малко от минута в стаята нахълта Симеон с пластмасова чаша кафе.

– Добро утро – поздрави. – Имаш ли някаква работа днес?

– Един лют стопанин в града – отвърна Дора готова със закуската.

– Аха… искаш ли помощ? – замисли се мъжът.

– Не, не е нещо голямо, ще се оправя сама.

– Охо, значи с Бобчо ще се гледаме – усмихна се Симеон и погали малкия, който предпочиташе корнфлейкса пред кашата и Доротея му го дръпна.

– Само недей да го тормозиш много.

– Че кога съм го тормозил?! – отвърна ветеранът, като наля мляко в една паница и отново взе корнфлейкса.

Дора отиде до малките пристройки да си набави необходимото оборудване за лов на въпросния разярен дух. Там всичко се подреждаше като в аптека на полици с рафтове надписани за всеки един случай. Оръжията седяха в бронирана подземна камера заключени със специална ключалка. Бабата категорично им беше забранила да държат оръжия (пистолети и мечове) в къщата, която се смяташе за най-защитеното място. Застана по средата на пристройката зад работилницата и извади малко камъче от пода, като отвори правилна квадратна дупка. Бръкна с дълъг ключ и го завъртя, чу се тракане на зъбни колелета, открехвайки правилна линия до фугата на каменния под. Наведе се и плъзна плочата без усилие, като отдолу се показа тайник със стъпала, водещи до студено каменно помещение заредено с всякакви оръжия. Взе си верния къс сребърен меч-махайра, който винаги носеше под коженото яке. Въпреки, че навън се затопляше, Доротея рядко се разделяше с черната си връхна дреха, в която имаше вплетена самодивска роба. Още й трябваха огледало и няколко вида билки от горе. Сложи си талисмани в джобовете и се насочи към Самурайката. Симеон и Боян излязоха навън да я изпратят. Отстрани момичето приличаше на рокерка или бунтарка, ходеше с черно кожено яке, кецове и разпрани дънки. Излъчваше агресия и непокорство от всяка част от тялото си. Усмихна се широко и помаха на сина си, като се качи в джипа и подпали по неравния път надолу към града.

Клиентът й се намираше в блок в Чепеларе или на около половин час. Пътят или коловозите, прекосяващи гората бяха предизвикателство и за най-опитния шофьор, но Дора го знаеше наизуст. Можеше да го мине със затворени очи. Зимата едвам се стигаше, добре, че кмета минаваше с верижната машина, защото щяха да са отцепени от света. Черният път излизаше в покрайнините градчето. Мястото на, което трябваше да отиде се намираше на няколко пресечки и представляваше стара панелена кооперация с няколко входа. Тя често слизаше в града, да пазарува или да води Боян на разходка, да играе с приятелите си. Познаваше района добре, обикаляше горите и съседните села още от дете и не ѝ се мърдаше от това китно и кокетно място, леко занемарено, но поддържано и чисто. Повечето местни се издържаха от туризъм, защото се намираше в гората, на чист въздух, пък и ски пистите не бяха далече. Симеон също живееше в апартамент от другата страна на центъра и упорито отказваше да се пренесе във вилата. Спря на паркинга като излезе от джипа и запали цигара. Често ѝ се случваше да събира погледи, особено в по-малките населени места, но там почти всички я познаваха. Слаб мъж с мустаци и черна къдрава коса плахо се приближи до нея.

– Вие трябва да се от параклиса? – попита той.

– Да, а вие трябва да сте Митко, нали така? – отвърна с въпрос.

– Да, аз съм – потвърди мъжът.

– Какъв е проблема? По телефона разбрах, че апартамента не прилича на нищо.

Потърпевшият кимна. Много от клиентите им се притесняваха да говорят открито за тези неща, защото много често околните ги смятаха за луди. Част от работата на параклиса бе да отсяват кои са луди и кои застрашени от свръхестествени създания. Собственикът отведе Доротея до апартамент на втория етаж с проста дървена врата. Като я отвори, вътре беше все едно след война. Малкият коридор покрит с черна пепел и дървени останки ги отведе в нещо като хол. Там нямаше здрава мебел. Посуди, столове и дървени остатъци се премятаха по пода. По белите стени имаше следи от сиви петна, сажди и отпечатъци, стъклата на прозорците бяха на земята, натрошени на малки частици. Дора клекна и взе малко сажди в ръката си и ги разтърка.

– Откакто направихме ремонта го заварваме в все по- окаяно състояние – обясни Митко. – Викахме, попове, ходжи, баячки, никой не помогна.

– Мда, имате си дух – каза Доротея без да обръща внимание на думите, разглеждайки саждите внимателно. – Няма страшно, ще ви отърва. Тук някъде е имало огнище, камина или печка, къде е?

– В детската стая имаше печка – отвърна веднага мъжът. – Елате!

Приведе я в стая с розови стени нарисувани с цветя или поне останалото от тях. Детското креватче лежеше в единия ъгъл разполовено на две, а матрака в другия с изскочили пружини. Младата майка настъпи нещо приличащо на разтопена кукла, от която стърчаха две ръце. На вътрешната стена имаше дебел слой сажди, все едно е била запалена и обгоряла, а през отворената дупка за комин можеше да се пъхне човек и лъхаше хладен въздух.

– Една нощ започна да пуши докато малката спеше, оттогава жената и детето не са стъпвали – обясни Митко с притеснен глас.

– Много сте го ядосали тоя Стопанин – промърмори си под носа Дора и се изправи, като изтупа ръцете си от саждите. – Добре! Отиди да пиеш кафе, докато аз се оправя. Ще ти се обадя като съм готова.

– Дано да успеете, госпожице… – започна мъжа.

– Дора, казвам се Дора, не госпожице – прекъсна го Доротея. – Сега изчезвай!

Митко напусна, а Доротея се захвана за работа. Издърпа някакво счупено шкафче или малък гардероб, извади огледалото от раницата и го постави точно срещу изгорялата стена. Запали сноп пелин и започна да опушва стената.

– Айде да се покажеш вече.

На огледалото се отпечата лице на старец като рисувано от сажди. Имаше гъста сива брада и черни очи приличащи на тлеещи въглени.

– Махай се, вещицо! – викна дълбок глас и огледалото се счупи, а от въглените захвърчаха искри.

Около изгорялата стена се заформи вихрушка от сажди, а над нея излезе възрастен набит мъж с дълга брада и червени пламтящи очи, целия изваян от плътен, гъст дим, реещ се във въздуха.

– Спокойно, не искам да се караме. Кажи , сега, защо си се разлютил? – каза Доротея със спокоен глас и получи хвърчаща ваза в лицето.

– На чужди хора нищо не казвам! Какви са тия пройдохи, защо ми бутнаха огнището?!

– Не, твоите хора вече ги няма, те са нови хора, не може да им пречиш – опита се да обясни Доротея.

Разяреният дух й отвърна с летящ матрак, който я залепи с тътен за стената. Дора го бутна и се изправи, но полетя. Духът я вдигна във въздуха.

– Те ни взеха дома, а сега викат някаква вещица да ме гони! От моя дом?!

Момичето литна към единственото здраво нещо в стаята, прозореца и го счупи. Падна на земята, а стъклата изпопадаха на гърба й. За радост нито едно не можа да я нарани, защото носеше якето.

– Оф! – въздъхна, тупайки натрошените стъкла. – Няма да стане по лесния начин.

След думите пак се издигна и завъртя надолу с главата. Опита се с плавни движения да стигне раницата, която лежеше на земята, но духът я дръпна и запрати в другата стена.

– Спри да ме размяташ, бе! – викна и бръкна в коженото си яке.

Извади кутийка с прах от свещеник. Да, от кремиран свят човек, ставаше и тази на баячи, магьосници и други, които имаха допир със свръхестественото. Пазителите го използваха за универсално средство за борба с всякакви духове, но не и за пълното им премахване. Стопанинът си беше особен вид дух на починал глава на семейство. Защитаваше дома и огнището от лоши хора, помагаше на домакинството и отглеждането на младото поколение. Хората вярваха, че е благословия в къщата да има стопан, че семейството е добро и сплотено. Някога се е твърдяло, че всяка къща и всяка местност си е имала подобен дух пазител, но в днешно време се срещаха рядко. Този явно принадлежеше на предишните собственици и нанасянето на Митко го беше ядосало. Изкарваше си го и на Доротея, като я мяташе по цялата стая. Успя да сцепи устната ѝ, да охлузи главата й, а тялото започна все повече да я боли. Като видя, че не може да стигне до него със съпротива, започна да се пази повече, за да избегне по-сериозни нараняванията или някой счупен крайник. Чакаше удобен момент, в който да разсее пепелта. След поредната засилка Дора се размаза в тавана по гръб, тялото й беше на няколко педии от главата на разярения дух. Без да се замисля пръсна съдържанието от кутийката по него. За няколко секунди Стопанина се преви и яростно изстена. Момичето се приземи като котка и използва секундите да бръкне в раницата и да извади листа от коприва. Запали ги и ги хвърли към изгорялата стена. В този момент пушека от горящото растение погълна духа и придоби форма на силуети. Вълнения и падения на едно сплотено семейство пригласени от стенанията на изчезващия Стопан. Доротея седна на пода и загледа с интерес личната драма на дядото. В дима се заформиха ясни картини, черно-бели, все едно рисувани от някой добър художник. Всичко започва в схлупена къщурка в родопско село, мъж и жена се женят, раждат им се деца, всички са щастливи и така няколко поколения, семейните портрети на стената се увеличават, малката къщурка цъфти. Идва време да се пренесат в града. Домакинята носи лопата с тлееща жар и я слага в огнището на новото им жилище. Годините минават децата порастват, две напускат родния дом като потъват надолу към листата от коприва, остава само един мъж и старите стопани. В следващия епизод той стои пред гробовете, тъжен и самотен с бутилка в ръка, в следващия епизод хвърля, чупи и беснее. Появява се жена, тъжна жена, която плаче, мъжът я удря и тя изчезва в димящата картина. Той остава сам в мизерия и купища от празни бутилки. Идват разни хора, лоши хора, гонят го, но огнището остава. След последния епизод гъстия пушек утихна и тежкото дишане на разярения дух не се чуваше, вече го нямаше. Доротея поклати глава, запали цигара и прошепна:

– Съжалявам, дядо, но те никога няма да се върнат. Тези изглеждат добри хора, ще се грижат за дома ти.

Вдигна телефона и позвъня на Митко да му съобщи новините. Мъжът дойде след петнайсетина минути и завари Доротея на пейката пред входа. Тя му върна ключовете с думите:

– Няма да ви тормози повече, но ако забележиш нещо съмнително, звънни.

– Ъ… – стъписа се в първия момент като видя разбитата устна и червеното око. – Благодаря Ви от сърце! – възкликна мъжът и подаде шарен плик. – Това е за услугата.

– И аз благодаря – взе плика и го потупа по рамото. – Пазете се.

Стана с усилие и двамата се разделиха, Дора с леко накуцване стигна до джипа. Усещаше болка в краката, Стопанина я беше поочукал. С пъхтене влезе в колата и отвори плика. Нямаше нищо безплатно в този живот, затова и те не работеха за мерси. Имаше уиски, бонбони, сладки, пакетче ядки и бял плик. Тя извади и отвори плика:

– Осемдесет, добре е – подметна на себе си и ги прибра обратно.

Върна се във вилата ранния следобед и завари Симеон на масата под лозята да преглежда стари бележки. Дора хвърли плика с почерпката на масата за да подскочи, но бившият войник не мръдна.

– Какво става? – попита той и я огледа. – Май трябваше да дойда с теб?

– За какво? Да ни бие един в друг ли? – потърка червеното си око Дора. – Поборихме се и накрая го оправих – вниманието й се насочи към листата на масата и седна до Симеон. – Какво пишеш?

– Не пиша, проверявам. Напоследък ловим доста нощници и дневници в града, не по баирите. Зачестили са топлинните и сърдечните удари и на други места, даже и в Гърция.

– Да, може би и там има, но не можем да огреем навсякъде – Доротея взе разпечатена статия от гръцки сайт.

– Има нещо странно, Еньовден наближава и доста магове и баячи подготвят ритуали.

– Демек, може да има някаква връзка, някой да подготвя нещо по-голямо? – Доротея се опитваше да разчете написаното.

Полудници и полунощници бяха женски зли духове, които се появяваха по различни часове в денонощието. Полудниците обикаляха в следобедните часове, а техните посестрими, през нощта. Не винаги можеха да се видят с просто око, но срещата с тях причиняваше дискомфорт, кръвоизливи и симптоми наподобяващи сърдечен или топлинен удар. Избягваха гъсто населените места като градовете, появяваха се предимно в села, ниви и по пътищата като създаваха проблеми на шофьорите. Представляваха пребледнели, изпити жени с бели коси и рокли, със сиви очи. Тези през деня приличаха на млади девойки, а през нощта обикаляха старици. Симеон откри поне 7-8 подобни случая, което беше крайно необичайно. В последните месеци двамата с Дора изловиха поне пет в близките градове.

– Трябва да проучим периметъра – потърка брада мъжът. – До кои населени места продължават да скитат девойките.

– Може да е съвпадение – размаха ръце Дора.

– Преди Еньовден? – Симеон я изгледа под вежди.

 

А. Д. – Лично творчество – Родопският параклис / RodopianChapel

*А. Д. е първият автор в рубриката „Творческо начало с Екрие“, който ни изпраща цял роман. Уважихме молбата да подпишем произведението с псевдоним. Публикуваме „Пролог“ и „Част 1 Стопанин“, но ако историята ви грабва, можете да прочетете цялата книга, като последвате линка към прикачения файл „Родопският параклис / RodopianChapel“. 

 

Какво споделя за себе си? 

„Занимавам се с писане откакто се помня, непрофесионално, просто го имам за начин да се освободя от стреса, да изчистя негативните емоции и да се преселя в своята вселена, където мога да плета сюжети и да запечатам чувствата си по уникален начин. Преди пишех криминална фантастика. Едно злощастно събитие в личния живот ме подтикна към народните митове и поверия. Освен приказките, които всеки е слушал, открих цял нов свят в народното творчество, многократно подтискано, но запазило автентичността на древните векове. Помислих си, защо не пресъздам тези митични създания в нашето време, защо не им дам имена и характери? Започнах да се интересувам от работата на Димитър Маринов и колегите от Института по етнология и фолклористика. С всеки прочетен ред, трупах нова информация, която можех да интерпретирам в моя стил.

В професионален аспект се занимавам с абсолютната противоположност – наука. Скоро трябва да защитя магистърската си степен – Биомедицинско инженерство. Към момента работя в института по Невробиология към БАН, а отвреме навреме се занимавам с Data research. На всичкото това отгоре се опитвам да поддържам баланса между писането, науката и семейството с двете ми деца … и малко спорт. Трудна работа, но се свиква.

В последно време нямам много време за четене на сериозна литература. Научните статии и детските книжки доминират, но и сред тях се мяркат забележителни произведения. Стиймпънка ми е голяма слабост и мога да се похваля, че съм изчела повечето класици. Нямам любим автор, харесвам както руска класическа литература, така и комерсиални трилъри, стига сюжетът да ме грабне. Поезията не ми е по вкуса, нито за писане, нито за четене, чувствата и мелодрамата ми идват в повече.“

 

Участвайте и вие!

Извадете ръкописите от чекмеджето и им подарете живот! Очакваме ви!
За да се включите в рубриката, запознайте се с условията ТУК.

+26