РОДОПСКИЯТ ПАРАКЛИС – А. Д.

(ОТКЪС)

Част 1 Стопанин

 

Сутринта първи станаха Доротея и Боян. Тя остави сина си на мекия кухненски ъгъл, докато му приготви каша за закуска. Малкото момче напипа кутия с корнфлейкс поставена на барплота и се обслужи само.

– Ей! – възкликна майка му. – А каша?

След по-малко от минута в стаята нахълта Симеон с пластмасова чаша кафе.

– Добро утро – поздрави. – Имаш ли някаква работа днес?

– Един лют стопанин в града – отвърна Дора готова със закуската.

– Аха… искаш ли помощ? – замисли се мъжът.

– Не, не е нещо голямо, ще се оправя сама.

– Охо, значи с Бобчо ще се гледаме – усмихна се Симеон и погали малкия, който предпочиташе корнфлейкса пред кашата и Доротея му го дръпна.

– Само недей да го тормозиш много.

– Че кога съм го тормозил?! – отвърна ветеранът, като наля мляко в една паница и отново взе корнфлейкса.

Дора отиде до малките пристройки да си набави необходимото оборудване за лов на въпросния разярен дух. Там всичко се подреждаше като в аптека на полици с рафтове надписани за всеки един случай. Оръжията седяха в бронирана подземна камера заключени със специална ключалка. Бабата категорично им беше забранила да държат оръжия (пистолети и мечове) в къщата, която се смяташе за най-защитеното място. Застана по средата на пристройката зад работилницата и извади малко камъче от пода, като отвори правилна квадратна дупка. Бръкна с дълъг ключ и го завъртя, чу се тракане на зъбни колелета, открехвайки правилна линия до фугата на каменния под. Наведе се и плъзна плочата без усилие, като отдолу се показа тайник със стъпала, водещи до студено каменно помещение заредено с всякакви оръжия. Взе си верния къс сребърен меч-махайра, който винаги носеше под коженото яке. Въпреки, че навън се затопляше, Доротея рядко се разделяше с черната си връхна дреха, в която имаше вплетена самодивска роба. Още й трябваха огледало и няколко вида билки от горе. Сложи си талисмани в джобовете и се насочи към Самурайката. Симеон и Боян излязоха навън да я изпратят. Отстрани момичето приличаше на рокерка или бунтарка, ходеше с черно кожено яке, кецове и разпрани дънки. Излъчваше агресия и непокорство от всяка част от тялото си. Усмихна се широко и помаха на сина си, като се качи в джипа и подпали по неравния път надолу към града.

Клиентът й се намираше в блок в Чепеларе или на около половин час. Пътят или коловозите, прекосяващи гората бяха предизвикателство и за най-опитния шофьор, но Дора го знаеше наизуст. Можеше да го мине със затворени очи. Зимата едвам се стигаше, добре, че кмета минаваше с верижната машина, защото щяха да са отцепени от света. Черният път излизаше в покрайнините градчето. Мястото на, което трябваше да отиде се намираше на няколко пресечки и представляваше стара панелена кооперация с няколко входа. Тя често слизаше в града, да пазарува или да води Боян на разходка, да играе с приятелите си. Познаваше района добре, обикаляше горите и съседните села още от дете и не ѝ се мърдаше от това китно и кокетно място, леко занемарено, но поддържано и чисто. Повечето местни се издържаха от туризъм, защото се намираше в гората, на чист въздух, пък и ски пистите не бяха далече. Симеон също живееше в апартамент от другата страна на центъра и упорито отказваше да се пренесе във вилата. Спря на паркинга като излезе от джипа и запали цигара. Често ѝ се случваше да събира погледи, особено в по-малките населени места, но там почти всички я познаваха. Слаб мъж с мустаци и черна къдрава коса плахо се приближи до нея.

– Вие трябва да се от параклиса? – попита той.

– Да, а вие трябва да сте Митко, нали така? – отвърна с въпрос.

– Да, аз съм – потвърди мъжът.

– Какъв е проблема? По телефона разбрах, че апартамента не прилича на нищо.

Потърпевшият кимна. Много от клиентите им се притесняваха да говорят открито за тези неща, защото много често околните ги смятаха за луди. Част от работата на параклиса бе да отсяват кои са луди и кои застрашени от свръхестествени създания. Собственикът отведе Доротея до апартамент на втория етаж с проста дървена врата. Като я отвори, вътре беше все едно след война. Малкият коридор покрит с черна пепел и дървени останки ги отведе в нещо като хол. Там нямаше здрава мебел. Посуди, столове и дървени остатъци се премятаха по пода. По белите стени имаше следи от сиви петна, сажди и отпечатъци, стъклата на прозорците бяха на земята, натрошени на малки частици. Дора клекна и взе малко сажди в ръката си и ги разтърка.

– Откакто направихме ремонта го заварваме в все по- окаяно състояние – обясни Митко. – Викахме, попове, ходжи, баячки, никой не помогна.

– Мда, имате си дух – каза Доротея без да обръща внимание на думите, разглеждайки саждите внимателно. – Няма страшно, ще ви отърва. Тук някъде е имало огнище, камина или печка, къде е?

– В детската стая имаше печка – отвърна веднага мъжът. – Елате!

Приведе я в стая с розови стени нарисувани с цветя или поне останалото от тях. Детското креватче лежеше в единия ъгъл разполовено на две, а матрака в другия с изскочили пружини. Младата майка настъпи нещо приличащо на разтопена кукла, от която стърчаха две ръце. На вътрешната стена имаше дебел слой сажди, все едно е била запалена и обгоряла, а през отворената дупка за комин можеше да се пъхне човек и лъхаше хладен въздух.

– Една нощ започна да пуши докато малката спеше, оттогава жената и детето не са стъпвали – обясни Митко с притеснен глас.

– Много сте го ядосали тоя Стопанин – промърмори си под носа Дора и се изправи, като изтупа ръцете си от саждите. – Добре! Отиди да пиеш кафе, докато аз се оправя. Ще ти се обадя като съм готова.

– Дано да успеете, госпожице… – започна мъжа.

– Дора, казвам се Дора, не госпожице – прекъсна го Доротея. – Сега изчезвай!

Митко напусна, а Доротея се захвана за работа. Издърпа някакво счупено шкафче или малък гардероб, извади огледалото от раницата и го постави точно срещу изгорялата стена. Запали сноп пелин и започна да опушва стената.

– Айде да се покажеш вече.

На огледалото се отпечата лице на старец като рисувано от сажди. Имаше гъста сива брада и черни очи приличащи на тлеещи въглени.

– Махай се, вещицо! – викна дълбок глас и огледалото се счупи, а от въглените захвърчаха искри.

Около изгорялата стена се заформи вихрушка от сажди, а над нея излезе възрастен набит мъж с дълга брада и червени пламтящи очи, целия изваян от плътен, гъст дим, реещ се във въздуха.

– Спокойно, не искам да се караме. Кажи , сега, защо си се разлютил? – каза Доротея със спокоен глас и получи хвърчаща ваза в лицето.

– На чужди хора нищо не казвам! Какви са тия пройдохи, защо ми бутнаха огнището?!

– Не, твоите хора вече ги няма, те са нови хора, не може да им пречиш – опита се да обясни Доротея.

Разяреният дух й отвърна с летящ матрак, който я залепи с тътен за стената. Дора го бутна и се изправи, но полетя. Духът я вдигна във въздуха.

– Те ни взеха дома, а сега викат някаква вещица да ме гони! От моя дом?!

Момичето литна към единственото здраво нещо в стаята, прозореца и го счупи. Падна на земята, а стъклата изпопадаха на гърба й. За радост нито едно не можа да я нарани, защото носеше якето.

– Оф! – въздъхна, тупайки натрошените стъкла. – Няма да стане по лесния начин.

След думите пак се издигна и завъртя надолу с главата. Опита се с плавни движения да стигне раницата, която лежеше на земята, но духът я дръпна и запрати в другата стена.

– Спри да ме размяташ, бе! – викна и бръкна в коженото си яке.

Извади кутийка с прах от свещеник. Да, от кремиран свят човек, ставаше и тази на баячи, магьосници и други, които имаха допир със свръхестественото. Пазителите го използваха за универсално средство за борба с всякакви духове, но не и за пълното им премахване. Стопанинът си беше особен вид дух на починал глава на семейство. Защитаваше дома и огнището от лоши хора, помагаше на домакинството и отглеждането на младото поколение. Хората вярваха, че е благословия в къщата да има стопан, че семейството е добро и сплотено. Някога се е твърдяло, че всяка къща и всяка местност си е имала подобен дух пазител, но в днешно време се срещаха рядко. Този явно принадлежеше на предишните собственици и нанасянето на Митко го беше ядосало. Изкарваше си го и на Доротея, като я мяташе по цялата стая. Успя да сцепи устната ѝ, да охлузи главата й, а тялото започна все повече да я боли. Като видя, че не може да стигне до него със съпротива, започна да се пази повече, за да избегне по-сериозни нараняванията или някой счупен крайник. Чакаше удобен момент, в който да разсее пепелта. След поредната засилка Дора се размаза в тавана по гръб, тялото й беше на няколко педии от главата на разярения дух. Без да се замисля пръсна съдържанието от кутийката по него. За няколко секунди Стопанина се преви и яростно изстена. Момичето се приземи като котка и използва секундите да бръкне в раницата и да извади листа от коприва. Запали ги и ги хвърли към изгорялата стена. В този момент пушека от горящото растение погълна духа и придоби форма на силуети. Вълнения и падения на едно сплотено семейство пригласени от стенанията на изчезващия Стопан. Доротея седна на пода и загледа с интерес личната драма на дядото. В дима се заформиха ясни картини, черно-бели, все едно рисувани от някой добър художник. Всичко започва в схлупена къщурка в родопско село, мъж и жена се женят, раждат им се деца, всички са щастливи и така няколко поколения, семейните портрети на стената се увеличават, малката къщурка цъфти. Идва време да се пренесат в града. Домакинята носи лопата с тлееща жар и я слага в огнището на новото им жилище. Годините минават децата порастват, две напускат родния дом като потъват надолу към листата от коприва, остава само един мъж и старите стопани. В следващия епизод той стои пред гробовете, тъжен и самотен с бутилка в ръка, в следващия епизод хвърля, чупи и беснее. Появява се жена, тъжна жена, която плаче, мъжът я удря и тя изчезва в димящата картина. Той остава сам в мизерия и купища от празни бутилки. Идват разни хора, лоши хора, гонят го, но огнището остава. След последния епизод гъстия пушек утихна и тежкото дишане на разярения дух не се чуваше, вече го нямаше. Доротея поклати глава, запали цигара и прошепна:

– Съжалявам, дядо, но те никога няма да се върнат. Тези изглеждат добри хора, ще се грижат за дома ти.

Вдигна телефона и позвъня на Митко да му съобщи новините. Мъжът дойде след петнайсетина минути и завари Доротея на пейката пред входа. Тя му върна ключовете с думите:

– Няма да ви тормози повече, но ако забележиш нещо съмнително, звънни.

– Ъ… – стъписа се в първия момент като видя разбитата устна и червеното око. – Благодаря Ви от сърце! – възкликна мъжът и подаде шарен плик. – Това е за услугата.

– И аз благодаря – взе плика и го потупа по рамото. – Пазете се.

Стана с усилие и двамата се разделиха, Дора с леко накуцване стигна до джипа. Усещаше болка в краката, Стопанина я беше поочукал. С пъхтене влезе в колата и отвори плика. Нямаше нищо безплатно в този живот, затова и те не работеха за мерси. Имаше уиски, бонбони, сладки, пакетче ядки и бял плик. Тя извади и отвори плика:

– Осемдесет, добре е – подметна на себе си и ги прибра обратно.

Върна се във вилата ранния следобед и завари Симеон на масата под лозята да преглежда стари бележки. Дора хвърли плика с почерпката на масата за да подскочи, но бившият войник не мръдна.

– Какво става? – попита той и я огледа. – Май трябваше да дойда с теб?

– За какво? Да ни бие един в друг ли? – потърка червеното си око Дора. – Поборихме се и накрая го оправих – вниманието й се насочи към листата на масата и седна до Симеон. – Какво пишеш?

– Не пиша, проверявам. Напоследък ловим доста нощници и дневници в града, не по баирите. Зачестили са топлинните и сърдечните удари и на други места, даже и в Гърция.

– Да, може би и там има, но не можем да огреем навсякъде – Доротея взе разпечатена статия от гръцки сайт.

– Има нещо странно, Еньовден наближава и доста магове и баячи подготвят ритуали.

– Демек, може да има някаква връзка, някой да подготвя нещо по-голямо? – Доротея се опитваше да разчете написаното.

Полудници и полунощници бяха женски зли духове, които се появяваха по различни часове в денонощието. Полудниците обикаляха в следобедните часове, а техните посестрими, през нощта. Не винаги можеха да се видят с просто око, но срещата с тях причиняваше дискомфорт, кръвоизливи и симптоми наподобяващи сърдечен или топлинен удар. Избягваха гъсто населените места като градовете, появяваха се предимно в села, ниви и по пътищата като създаваха проблеми на шофьорите. Представляваха пребледнели, изпити жени с бели коси и рокли, със сиви очи. Тези през деня приличаха на млади девойки, а през нощта обикаляха старици. Симеон откри поне 7-8 подобни случая, което беше крайно необичайно. В последните месеци двамата с Дора изловиха поне пет в близките градове.

– Трябва да проучим периметъра – потърка брада мъжът. – До кои населени места продължават да скитат девойките.

– Може да е съвпадение – размаха ръце Дора.

– Преди Еньовден? – Симеон я изгледа под вежди.

 

А. Д. – Лично творчество – Родопският параклис / RodopianChapel

*Родопският параклис на А. Д. е първият роман в рубриката \”Творческо начало с Екрие\”. Уважихме молбата на автора да подпишем произведението с псевдоним, който идва от съкращението на \”Анонимен драскач\”. Публикуваме \”Част 1 Стопанин\”, но ако историята ви грабва, можете да прочетете цялата книга, като последвате линка към прикачения файл \”Родопският параклис / RodopianChapel\”. 

Фейсбук страница: https://www.facebook.com/RhodopianChapel
Творчески профил: https://writecraft.io/users/5b3609297d861d2a5596d9ac
Откровения на автора: https://otkrovenia.com/bg/profile/gearghost

 

КАКВО СПОДЕЛЯ ЗА СЕБЕ СИ? 

Занимавам се с писане откакто се помня, непрофесионално, просто го имам за начин да се освободя от стреса, да изчистя негативните емоции и да се преселя в своята вселена, където мога да плета сюжети и да запечатам чувствата си по уникален начин. Преди пишех криминална фантастика. Едно злощастно събитие в личния живот ме подтикна към народните митове и поверия. Освен приказките, които всеки е слушал, открих цял нов свят в народното творчество, многократно подтискано, но запазило автентичността на древните векове. Помислих си, защо не пресъздам тези митични създания в нашето време, защо не им дам имена и характери? Започнах да се интересувам от работата на Димитър Маринов и колегите от Института по етнология и фолклористика. С всеки прочетен ред, трупах нова информация, която можех да интерпретирам в моя стил.

В професионален аспект се занимавам с абсолютната противоположност – наука. Скоро трябва да защитя магистърската си степен – Биомедицинско инженерство. Към момента работя в института по Невробиология към БАН, а отвреме навреме се занимавам с Data research. На всичкото това отгоре се опитвам да поддържам баланса между писането, науката и семейството с двете ми деца … и малко спорт. Трудна работа, но се свиква.

В последно време нямам много време за четене на сериозна литература. Научните статии и детските книжки доминират, но и сред тях се мяркат забележителни произведения. Стиймпънка ми е голяма слабост и мога да се похваля, че съм изчела повечето класици. Нямам любим автор, харесвам както руска класическа литература, така и комерсиални трилъри, стига сюжетът да ме грабне. Поезията не ми е по вкуса, нито за писане, нито за четене, чувствата и мелодрамата ми идват в повече.

 

ПОДКРЕПЕТЕ ТАЛАНТА! 

Ако харесвате творчеството на А. Д. и той вече един от любимите ви автори в рубриката “Творческо начало с Екрие”, обезателно му ПОДАРЕТЕ ЛАЙК под публикацията или ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР. Така ще му помогнете да включи произведенията си в единственото по рода си печатно издание със заглавие ВИК ОТ ДУША, което Издателство “Екрие” ще издаде напълно безплатно “в името на скритите таланти”.

Сборникът ще представи най-харесваните автори в рубриката “Творческо начало”, избрани с гласовете на публиката. Ще бъде издаден в началото на следващата година и ще се разпространява с благотворителна цел.

С правилата за гласуване може да се запознаете ТУК!

23 thoughts on “РОДОПСКИЯТ ПАРАКЛИС – А. Д.”

  1. Ах този безкрайно динамичен и луд стил!
    Не те вдъхновява, не те понася на магични криле, а крещи “Гледай к’во става, ти можеш ли така?!” и ти гледаш и не можеш да отлепиш поглед….

  2. Драскача ми е надеждата за българската литература! Уникален, динамичен, саркастичен и толерантен във всяка една творба!
    Надявам се един ден да пробиеш!

  3. Надявам се някой ден да свалиш маската и да покажеш 100% от потенциала си. Ти си невероятен човек!

  4. Успех! Много, много, много ми хареса. Ако има втора част не бих я пропуснала!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Shopping Cart