ВРЕМЕТО ЛЕТИ – Георги Стайков 30.10.2021 – Категория: Творческо начало с Екрие – Tags: , , , , , ,

Георги Стайков

Сребърната монета не спираше да се върти. Григор я улови ловко с пръсти и започна да я изучава. Доближи я до окото си, оглеждайки внимателно краищата. Забеляза, че е леко нащърбена в долната част. Следите от зъби се виждаха ясно. Той повдигна лявата си вежда, сбръчка чело и въздъхна. Кому би притрябвало да хапе петдесет стотинки, помисли момчето и затисна монетата между дървения плот и пръстите на лявата си ръка. Погледна я предупредително и я перна със средния си пръст. Въздухът покрай нея изсвистя и тя започна да се върти шеметно около оста си.

– Хайде да те видим сега! – възкликна той доволно.

Минаха около седемнадесет секунди, а монетата не спираше да се върти. Дори не забавяше скоростта си. От опит Григор знаеше, че средната продължителност на въртене на ударена монета със средния пръст на дясната ръка е около четиринадесет секунди. Нямаше точна статистика за лявата си ръка, тъй като задачите с нея изпълняваше с успеваемостта на белгийска овчарка, на която са дали вилица, придружена с командата: „Изяж тази супа!“. Беше средата на ноември, но момчето все още носеше къси чорапи до глезените. Усети внезапен хлад. Монетата не спираше да се върти. Стори му се, че дори се засилва. Съквартирантът му, Мартин, спеше непробудно вече почти четири часа. В стаята бе необичайно тихо. Григор не чуваше дишането на приятеля си, който лежеше в същата поза откакто се прибра полупиян след поредната вечер в местния клуб „Подземието“. Два от прозорците бяха отворени на табакера, но нямаше и помен от вятъра навън.

В стаята бе сумрачно и изведнъж Григор видя трапецовидна издължена лента светлина на синия мокет. Подаде глава иззад бюрото и се увери, че вратата е затворена. Студът се плъзгаше нагоре по краката му, изпод дебелия анцуг, и караше косъмчетата му да настръхват. Нищо не помръдваше. Всичко в стаята, с изключение на Григор, беше застинало във времето.

– Защо го стори? – бавен, плътен глас.

Григор преглътна уплашено. Обърна се като попарен, за да провери дали някой не е зад него. Допря гръб до стената, но се почувства още по-беззащитен. Изпаднал в абсолютно безмълвие, очите му не спираха да шарят из стаята. Нито сантиметър не изглеждаше подозрително, с изключение на светлината, влизаща през затворената врата. Нямаше звук. Момчето започна да се успокоява и си каза, че сигурно така е в космоса. В необятността на неизвестното, където цари пълен мрак и някой е поставил небесни тела, които се опълчват на нищото.

– Защо го стори? – бавен, плътен глас, този път осезаемо по-близо.

Тръпки полазиха Григор. Стана още по-студено. Кожата му настръхна, а по гръбначния му стълб сякаш се разхождаха безброй буболечки. Той бе неподвижен и се сля напълно с всички останали предмети в стаята. Мартин лежеше все така непробудно. Григор се изсмя на мисълта, която мина през главата му, но нищо друго не му идваше наум. Накрая реши да попита:

– К-кой е? – плахо отрони той.

Думите му потънаха в бездната от тишина, която се бе разтворила в стаята.

– Ехо? Има ли някой…някого? – ядоса се, че не знае коя е правилната дума и още повече се вбеси, че се ядосва за нещо толкова тривиално в подобен момент.

Лентата светлина на мокета се уголемяваше, а вратата бе все така плътно затворена.

– Има ли значение кой е? – отвърна бавният плътен глас.

– Да. – бързо отвърна момчето – Какво…Кой…Какво…

– Допускам, че въпросът, заседнал в гърлото ти, е „Какво става?“ или „Как е възможно това?“ – гласът звучеше все по-близък.

– Точно така. – изстреля момчето.

– Григор, нали така?

Григор онемя.

– Кажи ми, Григор, защо го направи? – попита гласът и момчето усети раздвижване във въздуха, сякаш някой говори на милиметри от лицето му. Замириса на варени макарони.

– Защо съм направил какво? Какво имаш предвид? Какво съм направил? Кой си… – преди да изрече въпроса докрай, говорещото същество разкри лицето си.

Плътна черна качулка, хвърляща сянка на две трети от лицето под нея. Григор не беше сигурен дали това е лице, защото кожата липсваше. Нямаше и следа от мускули. Лъщящи кости се подаваха изпод качулката. Досущ като изтъкано от магия, тялото на събеседника на момчето се появяваше от нищото, сантиметър по сантиметър. Две неща се виждаха, освен лицето, извън черната мантия – кокалестите ръце с необичайно дълги фаланги и стъпала с необичайно широк свод.

– Сигурен ли си, че това е въпросът, който искаш да зададеш? – каза тъмната фигура.

Григор затвори очи и повтаряше наум, че това трябва да е сън. Спомни си, че беше чел някъде какво да прави, ако сънува кошмар и иска да се събуди. Казваха, че не можеш да умреш в съня си, но той не бе особено склонен да провери това твърдение в момента. Другото, за което помисли, бе че ако усети как пада, ще се събуди.

– Това е – каза си Григор тайно – ще придърпам стола малко напред и ще се залюлея, за да падна. Това ще ме събуди!

Вдигна глава, но не погледна право в създанието, което седеше на невидим стол. Чак сега забеляза, че под робата няма нищо, а съществото седеше така вече поне няколко минути.

– С риск да прекъсна безинтересния ти монолог, който не е дори малко забавен, трябва да ти кажа, че няма да подейства. Подозирам, че просто ще си удариш главата в стената и ще трябва да те свестявам, а днес не съм в настроение за двойна работа. Относно другата възможност, която първо изникна в съзнанието ти, моят съвет е да не пробваш и нея. Това би могло да улесни задачата ми за деня, но ще изцапаш мокета. Виж какво хубаво синьо! – спокойно каза качулатото създание, седящо все така неподвижно върху нещо, което Григор не виждаше.

– Аз… – богатият речник на момчето се бе изпарил и количеството думи в главата му наброяваше не повече от четири.

– Ще те попитам още веднъж. Защо го направи?

Григор огледа стаята. Календарът, висящ от пирона на стената срещу него, показваше месец февруари. Щорите бяха вдигнати, но вътре бе все така сумрачно. Той събра кураж и погледна създанието право в очите.

– Ще свалиш ли качулката си? – попита той.

Момчето видя, че на мястото на очите имаше големи черни отвори. Можеше да се закълне, че вижда съзвездия в тях. Някъде там, дълбоко вътре, блестеше нещо. Двете тъмни бездни го поглъщаха. Григор не беше сигурен дали сам се е приближил на милиметри от лицето на събеседника си, или той го беше придърпал към себе си. Рязко се отдръпна назад.

– Усети се навреме. Не оставаше много. – отвърна съществото.

То свали качулката от главата си и я отметна назад.

– Жив ли е Мартин? Не мога да чуя дали диша. – попита Григор.

– Не се тревожи. Ние не съществуваме за него в този момент. Само аз и ти сме. Защо го направи?

– Какво искаш да знаеш? – избухна момчето – Нямам идея за какво говориш! Ако ще питаш, питай направо! Или прави каквото ще правиш.

– Защо го направи? Защо го направи? Защо го направи? – гласът на съществото отекваше в стаята, в ушите, в главата на Григор, пропиваше се в кожата му и го изпълваше, карайки го да губи контрол над тялото и ума си.

– Не знам! Не знам! Не знам! Спри…стига. – немощно отвърна момчето.

– Знаеш ли какво стана след като го остави на стъпалата в онази студена февруарска вечер? Парчето хляб, което положи върху треперещия му крак, не го стопли. Той дори не разбра, че е там. Оказа се най-студената нощ онази зима, а ти го остави отпред. Не можа да го пуснеш да спи свит до радиатора в другата стая. Ти спа под пухената завивка в стаята с пуснато парно, а неговото зимно яке се усещаше като ленена риза във ветровитата зимна нощ. Бях там и чаках. Когато докосна някого, усещам какво изпитва в този момент. Прибрах го след няколко нощи, а за теб остана сив камък с две имена – едното носиш за презиме, другото за фамилно.

– Но ти не знаеш какво направи той и нямаш право да ме съдиш. Разбрах какво си, но не забравяй, че ти си оставаш просто слуга. Не си съдник. – отвърна Григор с бавен и задавен глас.

– Напротив. Знам. Затова съм тук. – отговори качулатата фигура.

След това се изправи и внушителните ѝ размери за пръв път истински смразиха момчето. Таванът бе поне три метра висок, а съществото стоеше прегърбено, за да не удари главата си. Всичко в стаята почерня. Щорите, календарът и Мартин изчезнаха.

– Имаш достатъчно време. Потърси я. Него вече го няма, но тя все още е тук и те чака. – думите летяха като планинско ехо из стаята и черната мантия се изпари.

Григор усети грубо побутване по лявото рамо.

– Гриша! Гриша! Събуди се, бе, човек…Какво става?! – изплашен, Мартин се беше надвесил над него.

– Ммм… – измънка Григор.

– Добре ли си? Не знам спеше ли, какво стана, но от двайсет минути се опитвам да те свестя. Не знаех дали да викам линейка. Беше с отворени очи, дори мигаше. По едно време се изправи, после седна на стола. Изкара ми ангелите.

– Аз – окопити се Григор – добре съм, мисля. Извинявай, трябва да свърша нещо.

Грабна телефона си и излезе от стаята. Отвори списъка с контакти и намери номера ѝ. Под името ѝ пишеше „последно набран 11/02/2017“.

– Ало, майко? Знам, че не сме се чували скоро. Да, времето лети. Прибирам се.

 

ГЕОРГИ СТАЙКОВ – Лично творчество: Поезия

*Георги Стайков твори стихове и разкази винаги, когато “музата го удари”, както самият той споделя. Пише и драска “разни неща” още от училище, а първото му “произведение” е любовно писмо. Запалва се по любовната лирика, но в последствие увлечението поотшумява и се трансформира в афинитет към кратките разкази. Участва в рубриката “Творческо начало” с няколко текста в различни жанрове. Публикуваме разказа “Времето лети”, а със стихотворенията можете се запознаете в прикачения файл “Поезия”. Приятно четене! 

FB: https://www.facebook.com/TheWolfnTheMoon/
IG: https://www.instagram.com/thewolfynthemoon/
Сайт с произведения: https://writecraft.io/users/57f29df2ebf1f2c7ae1c52f2

 

КАКВО КАЗВА ЗА СЕБЕ СИ? 

Вдъхновението е магичен процес, който не трябва да бъде анализиран и обяснен. Всяка логика в процеса е смъртоносна за крайния резултат. Вдъхновяват ме нощта, мелодията и емоциите, които пораждат неочакваните малки случки в живота. Сред жанровете, които предпочитам, са фентъзито и мръсният реализъм. Когато музата ме удари по главата, обичам да сядам и да пиша. Оставям всичко друго. Ако не го направя, идеята е загубена завинаги.

 

ПОДКРЕПЕТЕ ТАЛАНТА! 

Ако харесвате творчеството на Георги Стайков и той вече един от любимите ви автори в рубриката “Творческо начало с Екрие”, обезателно му ПОДАРЕТЕ ЛАЙК под публикацията или ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР. Така ще му помогнете да включи произведенията си в единственото по рода си печатно издание със заглавие ВИК ОТ ДУША, което Издателство “Екрие” ще издаде напълно безплатно “в името на скритите таланти”.

Сборникът ще представи най-харесваните автори в рубриката “Творческо начало”, избрани с гласовете на публиката. Ще бъде издаден в началото на следващата година и ще се разпространява с благотворителна цел.

С правилата за гласуване може да се запознаете ТУК!